Понеделнишки хич не ми тръгна надобре.
Отново едвам се довлачих закъсняла на работа, изнервена от трафика, смазана от баби с торби в тролея. Всеки ден си задавам въпроса защо аджаба си купувам карта за тоя градски транспорт, за това ли си плащам, да ме мачкат по рейсовете, в случай че се кача, да ми се осмърдява душата от всякакви телесни и зарзаватчийски миризми.

Няма култура на пътуване българинът. Не че има условия да проявиш културата си. Поведението на пътуване по градския транспорт все още носи социалистически остатъци. Не сме модерно общество от европейски тип. За чужденците е уникално интересно да се воьят в нашия градски транспорт. Те намират за учудващо как всички се натъпкват в една мотриса и изобщо откъде се изсипва такава тълпа на спирката.

Та днешния ми пост е предизвикан от пътуването ми в тролея,както вече казах по-горе. Има някакво неписано дразнително правило на ползване на седящите места в превозните средства. Качи ли се някой побеляй задължително 3-4 по-млади трябва да се надпреварят кой да стане да си предложи мястото. Ако това не се случи се започват коментари и упреци, видиш ли колко лошо си възпитан понеже си предпочел да си останеш на мястото, а не си го предложил на някоя баба.  Друг е въпросът, че качи ли се някоя бременна бабите не се избиват да станат да седне тя нали? Ужасяващо дразнително е това. И дискриминиращо. Сутринта се качи една жена с дете, което беше видимо на поне 5 години. Тя нито го носеше на ръце, нито беше кой знае колко натоварена. Но не пропусна да изкоментира на висок глас – „Какво да направя, мамо, виж че тука никой не става да седнеш“. Леле прикипя ми. Добре, че вече съм се научила да броя до 10 преди да избухна. Накрая 6 седалки по-назад стана една жена, за съжаление точно пред мен, и тази с детето избута половината тролей да мине да седне. И целия този цирк за да слезе на слвдващата спирка.

Аман от селяния по улиците, от баби с торби, от нахални старчоци, които си мислят, че днес е миналия век и да ставаш в тролея е задължително. Можи би е въпрос на възпитание, но ме вбесява фактът, че понеже си млад хайде значи си длъжен да ставаш. Че аз не се ли уморявам, нямам ли нужда и аз да седя.

Стоях права със счупен пръст на крака пред кабинета на хирурга, а седяха група баби и си разказваха сериали. И като за капак се опитаха да ме предредят, естествено защото съм по-млада.

Един Космополитън и много обещания

Поканих на среща огледалото. На по един Космополитън, ей така да си поговорим по женски. Ние нямаме тайни. Еднакви сме.

Изпълзявайки от празничните алкохолни делириуми, осъзнаваме, че е започнала нова година, нов лист от календара.

Усмихвам се, че всичко е зад гърба ми. Виждаш ли, казва ми огледалото, оцеляхме пак. След всичките ферментирали сокове, депресии и драми, все пак събра парчетата на душата си и ето ни тук, пием си Космополитън … с черешка.

Идва момент, когато чашата на поносимостта ти се препълва. Не мислех, че моята чаша побира толкова много.

Усмихвам се!

Вадим с огледалото списъците. Хи-Хи, не с подаръците.

Обещания за новата година.

Кой започва пръв.

И двете сме наясно, че едва ли нещо ще бъде изпълнено.

Не че липсва желание, парадоскално силното желание да ги изпълниш се разминава с грубата реалност на житейската ни утопия.

Дай да пием и да не мислим за нещата,предлагам. За кои неща? От моя или от твоя живот? Нещата, с които заспиваш или се будиш? Нещата, които те разсмиват или от които плачеш? Смее се. Ма защо се смее се чудя.

Та нали в крайна сметка всеки е самотник в собствената си вселена, където сам си е роб и господар, сам си определя правилата и сам си ги спазва, пише любовни послания до себе си и изневерява сам на себе си.

Но не е достатъчно, не е истинско …… и най-важното не е споделено.

В преследване на желанието си да избягаш от самотата, подминававаш парчетата от самия себе си. Заслепен от собствената си горчилка, не забелязваш, че някой иска да изтрие сълзите ти. Тук сме съгласни и двете.

Не си самотна, казвам й, нали аз съм до теб. Аз мога да бъда до всеки, когато има нужда. Аз съм най – добрата ти приятелка все пак.

Слагай маската и се слей с тълпата. Смях. Този път от мен.

А този космополитън как ти се услажда, отпуска ти душата и развързва езика.

Сами жени в бар. Какво ли друго може да развърже……..

……………………………………………………..

Извинете, може ли още едно от същото? Има още парчета за събиране ……….

Децата ….

Направо съм втрещена. Каква младеж има България. Всеки ден се учудвам повече и повече. И от малки бееее …. отворени на живот. Ужас.

Едни надарени, едни разголени…., на 15- 16 години поддържани като лелки. Е хубава работа, кога свърши детството не разбрах. Те от трети клас са си порастнали жени и мъже. По мое време най – пропадналото беше да пушиш. Един съученик още в първи клас пушеше. До края на ученето ми в това училище го даваха за пример като пропаднало дете. А сега ……. Боже какво става с тоя свят …….. . Синът на колежката е на 16 – обезкосмява си тялото, парфюми, дрешки, армагани. В училищата можеш да видиш повече фолк диви отколкото нормални ученички. Коси, силикони ….. алеле майко, както казва един приятел. Навсякъде в София щъкат малки Митьо пищовчета, и съм сигурна, че скоро някой ще се похвали с по – голяма бройка от 3000 и няколко. Организират се масови кама – сутра интерпретации.

Ако всеки родител знае какво прави детето му докато не е под надзор, сигурно няма да го пуска да припари до вратата. И не вечерен час да им наложат, ми и домашен арест няма да помогне. Лошото е, че …. докато родителите се трепят да осигурят децата си, те порастват такива, каквито гледайки се отстрани след години сами няма да се харесат. Жалко е наистина.

Моля се само моите деца да не го видят това и да не станат такива. Защото тежко им ….

…… И съм благодарна на майка ми  и баща ми, че не са ме възпитали добра, разумна, красива ……. и много скромна…… :):)

Аз се примирих. А ти…?

Примирявам се. Всеки ден се примирявам. Примирявам се с нещата, които не мога да променя и които не зависят от мен. Живея с примирението, че животът ми може да е друг. А може би не…

Примирявам се всяка сутрин да гледам как тълпата, излизаща от метрото и бързаща за работа, пресича на червено на светофара. Ей, това ме вбесява. От 100 човека, чакащи за пресичане, сигурно 80 минават преди да е светнало зеленото човече.

Е, много тъпо, нямам думи. Толкова бързат, че не могат да изчакат 2 минути да светне зеленото. Народът ни, за съжаление, е устроен на стаден принцип. Никой не мисли със собствената си глава, тръгва единия и всички след него. Това много ме дразни. И не само фактът, че не се спазват правилата. Всеки така вглъбено рови и се бута напред в своя си коловоз, че минава покрай всичко като кон с капаци. Няма да спазвам правилата, защото правилата нарушават вътрешното ми убеждение да пресичам на червено, да не си дупча билет в трамвая, да си хвърлям фасовете по улиците, да карам пил, да пребивам жена ми и най – вече егоцентричното ми мото, че съм над закона.

Аз се примирявам,че ти пресичаш неправилно, примирявам се, че картата ми за градски транспорт е 50 лева и аз си я купувам със същото дълбоко примирение, вместо да си купя модерни боти.

Всеки ден започва с премирение, че съм тук и сега и не мога да наруша правото ти да пресечеш рисковано на червено пред трамвая. Примирявам се, че повечето българи не са европейци, въпреки че България е европейска страна.

В живота си всеки има неща лични, с които се примирява, но това са си негови лични избори или грешки, страхове или невъзможности.

Обаче …. когато нещо не те кефи, а в същото време нети е по силите ….. тука вече става гадно. Не е гот така ……

И не е гот да се примиряваме, защото ако днес аз съм примирена, че българинът няма култура на поведение по пътищата, утре ще мис е наложи да се примирявам с още по – важни неща.

Примирихме се, че Вальо си построи палат с нашите пари.

Примирих се, че точно преди 5 дни спуках 2 гуми на околовръстното и удоволствието ми струваше 200 лева.

Примирихме се, че няма да ни водят на море през октомври.

Примирихме се, че отървахме 0 : 0 с Италия.

Мисля да удавя примирението си в 2 бири довечера, а пък утре започва от начало …… от светофара при метростанция Сердика ……. изчаквам да стане зелено ……..

търси се ……

НЯмам идея как ще прозвучи това, ма ми хрумна да потърся хора, приятели.

Компанията ми има нужда от нови хора, от симпатяги, които да ангажират бирените ни вечери с настроение и нови емоции. Ще се радвам на всякакви запознанства, мъже, жени, обичайки екскурзиите, обиколките, хижи, басейни, вечери с водка и нещата от живота, събирания, празненства.

Ние сме отворени за всякакви хора, които искат да ни научат на забавления и да прекарват свободното си време със зрели млади хора,добре образовани профани, бохеми. Ха-ха.

Тъъ в общи линии наистина имаме желание да се запознаем с нови хора, с теб ….

Работя в Биг Брадър … ъъъ…. верно…
Офисът е снабден с достатъчно количество камери, така че във всеки един момент да се вижда всеки човек какво прави. И сега ме гледа …. зад гърба ми е „оченцето“.
Съквартирант 1 – Надя – горда майка на 2ма сина, поддържана дама, незагубила очарованието на годините си, забавна.
Съквартирант 2 – Петя – неомъжена, малко преди 40, гонеща последния влак на живота си, може би непостигнала всичко, но …… , не лек живот, оставил отпечатък върху нея.
Съквартирант 3 – моя милост – приятна млада дама, неомъжена, веселячка, с афинитет към маникюра си, стремя се да съм позитивна, чета фън шуй, харесвам фотографията, и не развалям компания….
Цялата идея на публикацията е да представя Съквартирант 4. Ще се опитам да бъда максимално обективна, колкото и да не мога да се сдържа.
Това е той, детето на мама, с уникална външност на стар дрешник. Определя себе си като металист, и донякъде така изглежда. Дълга рошава полу – побеляла коса, която определя за чара си. А всъщност сплъстена, несресана, пърхутясала и безформена. Стилът……. ъъъ… стил няма …. или поне не бих го определила като стил. Дрехите са ала абитуриенския ми бал и близките години – излиняли и отесняли фанелки и пуловерчета, протрити от пране и носене, с ръкавчета вече стигнали малко преди лактите. Едно време имаше едни мъжки пуловери черно и цвят на вертикални черти, баща ми имаше такъв черно и зелено. Вече отдавна не е сред дрехите които носи. Не знаех, че изобщо някои има спомен за тия пуловери, но ето, че те дори се и носят. Представете си същата картинка с панталоните и обувките. Лятото са – има по пазарите едни такива плетени на дупки с гумена подметка, в бежово и черно. Ей с такива ходи. Ха-ха-ха. Трагедията е пълна.
Какво да кажа за характера, като видиш човека, грам няма да ти се иска дори да разметиш 2 думи с него. Много се има, че е ербап по доста въпроси, а.. но …… ако има нещо по-малко от кръглата нула, ей тва е той.
Всеки божи ден се повтаря едно и също. Идва сутрин и една и съща реплика, едни и същи истории всеки ден, едни и същи обръщения. Незнам дали някой може да повярва. Всеки ден се повтаря едно и също. Излиза на обяд точно в 12.23, като преди това чуваме репликата :“Няма ли да блажиме, дедо попе“. Мани мани. Имам чувството, че се намирам в бавноразвиваща се стая. Само да го погледна и знам какво ще каже, защото съм го чувала 100 пъти вече.
Не искам да говоря колко мерише. На кисело, на вмирисани дрехи и пот, от гадната. Седя на 6 метра от него и ми се повдига. Миризмата е нечовешка. Дошъл отвън човек се стъписва първоначално, докато свикне с миризмата.
Понякога се чудя той ли е наказан, че е такъв изрод или аз, че трябва да го търпя……

Душата, която мълчи

За теб разбрах, веднага щом те зърнах
Красиво цвете в майски ден
И мигом аз в пленник се превърнах
Частица обич се роди в мен.

Аз гледах с очите на живота
И станах по-добър и по-щастлив
Аз търсих в хората доброто
И пазех образа ти светъл и красив.

Сега живея, ала без сърце
Защо ми е, щом сам не мога да обичам
Сега те моля с протегнати ръце
В обич свята тук пред Бога ти се вричам.

Крещи, любима, само не мълчи
Мълчанието в моето сърце се впива
Не казвай само : „Моля те,прости!”
Разбрала вече любовта ни си отива.

Горчива болка към сърцето ми пълзи
И пак оставам сам самичък аз
От очите пак проливат се сълзи
Ти казваш „сбогом” с пустинен глас.

Ще се срещнем отново след време
С коси побелели, с тъжни очи
Ще виждаш следите от тежкото бреме
И душата, която мълчи.

Приятелка

Една добра приятелка си имам
Една душа ме пълни с топлина
Когато вечер дълго не заспивам
С очите си отпивам светлина.

Добро момиче с цвят на бяла слива
Прегазва черните ми дни
Земя родила я да е красива
От днес и в нови бъднини.

Понякога си имаме скандали
Какво пък случва се, нали?
Но две приятелки се сбрали
И почва радост да вали.

За теб, приятелко любима
Бих дала и последния си лев
Да си до мен, за да те има
Напук дори на нечий кеф.

Когато
Когато заспивам се свивам
Когато съм свита боли
Но в малките болки откривам
И дупки от нежни стрели.

Когато мълча се затварям
Затворена плача сама
Когато без глас отговарям
Заплашена нейде стоя.

Когато се радвам, говоря,
Говорейки пак съм човек
Тогава без страх ще отворя
Вратата към новия век.

Когато боли не умирам
Умираща пак се топя
Но малките болки намирам
И сгушена в тях се тая.

Когато те видя заспивам
Заспала цветята горя
Когато с нежност обвивам
Душата и с нея творя.

Няма име

Отиваш си нали?
Мълчиш, но аз пък ще говоря
Не плача, а боли
Сълзите ми, и с тях ще трябва да се боря.

Не мога да те върна, разбери
С ръце не мога фокуси да правя
Не мога времето да търся, спри
Сбогувам се с последния си опит да забравя.

Дъх с вяра ти пращам, помни
Един е човек дори в огледало,
Но в сърцето си не е едно, а едни
Делата, които за други е дало.

Ако да обичам значи лъжи
Тогава аз мога и без да обичам
Ти можеш ли сам в живота,кажи
Без нещо, което любов аз наричам.

Аз мога, но няма да бъда човек
Без чувства в сърцето умряло
Ти помниш ли нещо, бе малък шебек,
Че нещо в тебе преди е живяло.

А казваха, че времето всичко лекува
Лекува да, и локвите в дъжда
Заминава обичта ни без да се сбогува
Не знае ще се върна ли в нощта.

Аз надеждата пазя скрита в сърцето
Усмихвам се даже сълзи да текат
Но всичко се стича отгоре в небето
И пак там отиват в небесния ад.

Аз пак губя войната, и грешка
Аз пак съм две крачки назад
Съдбата си нося и става по – тежка
Загубих дори и този си свят.

Нищо, че пак ще поплача
И няма да е за последен път
А той,живота, все скача ли скача
От мъка на мъка и от прът на прът.

Не мога да чакам, уви
Не мога да плача с години
Не искам да те пусна, върви
Щом трябва след теб да замина.

мании

Обмисляйки теми за първия ми публичен пост, погризквайки поредната пържола (естествено печена и без мазнина), бях провокирана от твърдението, че всички жени ги гонела мания за отслабване. И някакси го приех твърде лично. Именно защото в последните 2 месеца не съм хапнала нищо вкусно / аз съм поклонник на всичко нездравословно/.
Тъ ….. жените нямат мания за отслабване, те страдат от липса на внимание, драги Провокаторе! Каква мания може да ти бъде ограниченията от нещата които обичаш да ядеш, ужасът в очите ти, когато погледнеш кантарчето…….. И всичко това не по собствено желание, повярвай ми. На мене ми се иска да си се тъпча с вафли, мазни банички, сандвичи и картофки до насита, и да не се интересува как изглеждам. Но ….. уви… аз не съм чак толкова над нещата та да не ми правят впечатлени собствените ми недостатъци и така умело да ги игнорирам, че да вървя със самочувствието на красавица по улиците.
Защото и на мен ми писна да слушам разговори / мъжки …. защо ли?!/ оная кви ОЧИ имала, и кво дупенце / като детско барабанче :):)/. Жените много добре знаят, че провокират с тялото си и стремежът винаги е .. Ако имаш да показваш,показвай…….
Истината е, че всяка бивша и настояща дебеланка би искала и нея някой да я погледне със секси кръвожаден поглед, и нея мъжът й да я желае и да не се обръща като пумпал след всяка къса поличка.
… И да знаете, мили дами, 10 кила повече или по-малко не могат да увеличат очарованието ви, само могат да ви повдигнат самочувствието и …. разбира се ухажорите!!!